A quick note to my subscribers: This article is in Bulgarian, which is a little departure from my usual English-language writing. It grew out of some real-life experiences, but explores questions relevant to all parents raising multilingual children. And because the events that prompted it took place in a Bulgarian-speaking context, I decided to publish this one (for the first time!) in both English and Bulgarian. My regular English-language content isn't going anywhere though! 😉
Не можем постоянно да се отнасяме към езика, който искаме да предадем на децата си като към нещо допълнително или не особено значително, а после да се изненадваме, когато децата ни започнат да се отнасят към него по същия начин.
Наскоро имахме родителска среща в нашето неделно българско училище, която дълбоко ме развълнува, но и разтревожи до известна степен. Още повече, защото става дума за първокласници, които сега се учат и започват да градят навици. Та, нека се позамислим - какво искаме да им предадем?
По време на родителската среща се обсъдиха много теми: домашните, мотивацията, децата, които не искат да ходят на училище в неделя, децата, които не искат да участват в учебния процес. Все основателни и добре познати теми, които тревожат семействата и децата, които посещават подобни неделни училища по целия свят. Но докато стоях в тази стая и слушах учителите, се впечатлих силно от всичко казано, но по малко по-различна причина. Бях там като родител - майка на седемгодишно момиче, което постепенно минава от това да разбира почти всичко на български, но да не говори, към това да използва езика си все по-активно. Ние успяхме и продължаваме да дерзаем, но пътят не е лесен. Границата между рецептивната и продуктивната двуезичност за нас изглежда все по-малка, но започнах да се чудя дали другите родители ще могат да кажат същото след две-три години?
И стоейки в тази стая, просто не успях да спра да мисля за малките, ежедневни послания, които децата получават за своите езици. Неща, които повечето от нас са чували или сами са казвали в някакъв момент, като например:
Еее, пак ли домашно? Сериозно ли?
Ами вие в холандското училище нямате домашни. Тук защо?
Ама, няма да прекараме цялата вечер с това!
Хайде просто да приключваме!
Айде, напиши там нещо, за да сме готови.
Стоях до дъщеря ми и си мислех, че това, за което говорим тук е нещо много повече от „просто“ домашно. Чуваме думата „домашно“, която би трябвало да е нещо безобидно, но всъщност се изправяме срещу много по-голям звяр. И тук трябва да уточня - не пиша това от някакъв пиедестал на някого, които винаги е изряден. Като майка на две деца, които посещават неделното училище, и аз съм имала много вечери, когато съм изтощена, с домашни, оставени за последната минута и моменти от типа на „хайде просто да го свършим“. Но като човек, който работи с многоезични семейства всеки ден, знам и колко много тези малки моменти се натрупват с времето.
Ще говоря за българския, защото това е нашият език, но можете да го заместите с всеки един друг език в подобно положение. Историята е същата.
Децата научават много повече, отколкото си мислим, че им даваме
Децата постоянно учат нещо от нас и тези неща стигат доста по-дълбоко от това, което се вижда на повърхността. Както се казва - децата правят това, което виждат, а не каквото им казваме да правят. И тук не става дума само за езика като език, защото отвъд речника и граматиката, те научават колко и какво всъщност означава езикът за нас и, съответно, какво трябва да означава за тях. Разказваме им какво ли не - че е важен като цяло; че им трябва, за да могат да говорят с баба и дядо; че е езикът на семейството и на посещенията в България; че е езикът, на който говорим вкъщи, затова и те трябва да го знаят. Но как всъщност им показваме всеки ден, че той има значение? Колко съзнателни усилия влагаме?
Работя с многоезични семейства и различни организации от много години и въпросът, който чувам най-често, идва в много различни варианти. Например:
Защо детето ми не иска да говори моя език?
Защо ми отговаря на нидерландски?
Вървеше толкова добре. Не знам какво стана!
Мисля, че бяхме дотук с българския.
Защо вече не иска да ходи на българско училище?
Не знам как да го накарам да говори отново.
Има много причини едно дете да се отдръпне от даден език. Но този момент рядко идва от нищото. Дали и как един език ще продължи да присъства, в живота на детето зависи от много взаимодействащи си фактори. Сред тях са и хилядите малки моменти, които започват да се натрупват много преди детето реално да започне да се отдръпва от езика.
Какво всъщност забелязват децата
Не става дума просто за това дали децата посещават неделно училище или дали всяко домашно е написано. Става дума за отношението ни към тези неща, за повтарящите се модели в поведението ни и за посланията, които децата извличат от тях и някак прочитат между редовете с течение на времето.
Още от най-ранна възраст децата започват да улавят преки и косвени послания, да свързани с езиците, които говорят и започват да им придават значение въз основа на това, което те сами виждат и преживяват. Това значение не винаги съвпада с това, което ние или други около нас влагат в думите и действията си или имат предвид. То е пречупено и филтрирано през техния собствен поглед и опит, през техния собствен свят.
Можем да им казваме какво ли не:
Този език е важен.
Той те свързва със семейството ти.
Един ден ще си благодарен, че го знаеш.
Един ден ще разбереш.
Наистина е нещо прекрасно. Ще видиш!
Но децата забелязват не само думите, но и всичко, което ги съпътства. Много често дори и без ние да си даваме сметка за това.
На какъв език се гушкаме? Използваме ли езика извън дома или само като се приберем и затворим вратите? Преминаваме ли на друг език в момента, в който стане по-сложно или някой друг се присъедини към разговора дори и да не е необходимо? Интересуваме ли се от това, което децата носят вкъщи от българското училище? Отделяме ли време за книжките и домашните им? Колко често пропускаме занятия, защото е изникнало „нещо друго“? И какво точно е това „нещо друго“? Как решаваме кое е по-важно? За кои занимания намираме време в семейния график и кои първи отпадат, когато времето не достига? И още много подобни въпроси.
Нито един от тези моменти сам по себе си не казва на детето „този език няма значение“. Аз прекрасно разбирам, че животът не спира, защото се опитваме да развиваме и съхраним родния си език. Виждам го и в собственото си ежедневие - всички сме заети, уморени, понякога болни или просто нямаме сили или желание. Понякога домашното остава ненаписано, защото седмицата е била убийствена и сме доволни и щастливи, че изобщо сме успели да стигнем до училище. Понякога пропускаме занятия заради рожден ден; понякога преминаваме на друг език, защото ситуацията наистина го изисква или защото просто така естествено се развива разговора. Това е реалният живот и никой не бива да се чувства виновен заради подобни ситуации. Така изглежда ежедневието, когато в едно семейство присъстват няколко езика - то често е хаотично, не винаги структурирано и не всичко е толкова просто и еднозначно.
Но децата не възприемат тези моменти изолирани един от друг. Те забелязват повтарящи се модели, свързват отделните преживявания и изводите кристализират постепенно като от само себе си.
Това е важно.илиТова е по желание.
За това винаги намираме време.илиОт това всички постоянно се оплакват.
Този език има място навсякъде.илиТози език е само за вкъщи.
Това е нещо, с което семейството ми се гордее.илиТова е поредното досадно задължение, което трябва да отметнем в неделя.
Какви послания изпращаме ние?
Неделните училища се надпреварват с времето
Неделните училища разполагат само с няколко часа седмично, докато по-голямата част от седмицата на детето минава на езика, на който учи в редовното училище. Това много ми напомня за онази крилата фраза, че имаме само осемнадесет лета с децата си. Различен контекст, но усещането някак си е същото както и при неделното училище - времето, с което разполагаме е ограничено и няма да можем да си го върнем.
В рамките на тези няколко часа от учителите се очаква да научат децата да четат и пишат, да обогатяват речниковия им запас, да развиват граматическите им познания, да ги запознаят с части от литературата, културата, историята и географията, както и да създадат общност от връстници, които общуват на същия език. Те отварят прозорец към богатството на езика, към неговите форми и начини на изразяване, които децата рядко срещат в ежедневните разговори у дома. Езикът, който използваме у дома и нещата, които казваме с времето започват ,да се повтарят. Преподават учебен материал на език, който често е труден за децата заради многото непознати думи, конструкции, идиоматични изрази, пословици и поговорки. И всичко това трябва някак да се вмъкне в ежедневието, в което преобладава регулярното училище, приятелите, медиите, спорта и почти всичко останало в живота на детето, което се случва на езика, на който се обучава през седмицата.
Това е повече от едно огромно предизвикателство. Точно затова трябва и ние като родители да поемем своята част от отговорността за това, което допринасяме и всички начини, по които можем да подкрепим процеса. Един процес, който никога не би трябвало да бъде едностранен.
Затова, когато някои родители питат, та дори и риторично, Ами, нали ги пращаме там. Не е ли достатъчно?, моят откровен отговор е: Категорично не! Неделното училище не е сервизно помещение, където да оставим езика за поправка и тунинг. Учителите не могат сами да поддържат и развиват езика, за който и без това има малко място в живота на детето, или пък с магическа пръчка да му осигурят повече пространство. Но неделното училище може да бъде ценен партньор на родителите, като създава допълнителни възможности и реални поводи децата да учат, използват, развиват и експериментират с езика. То им предоставя една сигурна среда, в която могат да общуват с връстници и възрастни и да участват в различни дейности на български. Така езикът придобива реално място в живота им, а с него се появяват и повече причини и мотивация да го използват.
И точно тук домашните работи придобиват особено значение. И не защото всеки работен лист е свещен, а защото домашните учат децата на много повече от това, което е написано на листа.
Домашните никога не са просто домашни
Да седнеш вкъщи да четеш или пишеш със собственото си дете е съвсем различно преживяване от това, което се случва в училище. Винаги напомням на семействата, с които работя, че те не са учители и не бива да се опитват да пресъздават училищната среда у дома. Истината е, че понякога се получава прекрасно, а друг път изобщо не се получава. И това може да бъде изключително изнервящо и обезкуражаващо. Упражнение, което отнема десет минути в час, вкъщи може да се превърне в четиридесет минути преговори и увещания (та дори и понякога подкупване). А родният език, който всячески се опитваме да съхраним, не бива да се превръща в поредното нещо, което ни тежи и ни кара да се чувстваме така, сякаш не се справяме или дори се проваляме. Точно обратното! Той трябва да носи усещане за дом, за близост, за онези моменти, в които се чувстваме истински свързани с децата си!
Но тук трябва и да кажем, че има истинска разлика между:
Това идва в повече в момента. Хайде да спрем и да опитаме отново по-късно.
и
Все едно. Напиши там нещо, колкото да приключим и да не отидеш без домашно.
Защото домашните не служат само за упражняване на правопис или четене. Чрез отношението си към тях ние показваме на децата каква стойност придаваме на езика.
Домашните са и начин да покажем кое и колко е важно за нас.
Когато седнем до детето си дори само за десет минути, ние му показваме, че това заслужава част от нашето време, част от моето време. Когато отворим учебника или тетрадката, ние му показваме интересува ме какво учиш. Когато се опитваме да разберем упражнението, дори и самите ние да се затрудняваме (което всъщност се случва по-често, отколкото очакваме), ние му показваме: това е достатъчно важно, за да се включа и аз.
А и ние често дори не си даваме сметка колко много научават децата от тези на пръв поглед дребни моменти.
Защо общественият статус на езика прави това още по-важно
Тук има още нещо, което е много важно и не трябва да забравяме – децата никога не усвояват езиците си в неутрална среда или във вакуум. Още от най-ранна възраст те започват да забелязват кои езици се ползват с престиж, кои се свързват с повече възможности, кои се очаква да говорят в училище, на кои хората се възхищават, кои остават почти незабелязани и към кои се проявява неодобрение или просто се гледат накриво.
За много от езиците на мигрантските и малцинствените общности обществото изпраща силни послания по отношение тяхната „стойност“ или статус. А това, което се случва у дома, може или да затвърди тези послания, да ги постави под въпрос или дори до известна степен да ги засили. Затова е адски важно да им показваме, че езикът им е нещо, с което могат да се гордеят.
Френският социолог Пиер Бурдийо описва това като „езиков пазар“. Когато един език доминира на този пазар, той се превръща в норма, спрямо която се определя „цената“ на всички останали езици. Г
орчивата истина е, че в средата, в която живеем, когато едно дете е заобиколено от английски, нидерландски, испански, италиански или френски, например, никой не трябва да му обяснява защо тези езици са полезни. То разбира това от ежедневието си и от всички послания, които по един или друг начин получава от заобикалящия го свят. Един език като българския обаче често заема много по-малко пространство: у дома, около баба и дядо, в неделното училище, по време на ваканциите или по време на едно или друго културно или обществено събитие. И точно заради това всяко послание, свързано с този език, придобива още по-голяма тежест.
Използваме ли го на обществени места? Как и колко? Проявяваме ли интерес към книгите, филмите, музиката и историите на този език? И как точно го правим? Смятаме ли, че си заслужава да развиваме уменията на децата да четат и пишат на него? Пазим ли малкото възможности, които имаме, за да го използват?
Или продължаваме да им внушаваме, макар и без никога да го изричаме на глас:
Този език не е толкова важен.
Децата неизбежно ще си направят свои изводи, независимо дали го осъзнават или не. Това е напълно естествен процес, защото като хора така осмисляме света около нас и се учим. И ако за единия език винаги се намират време и място, докато другият непрекъснато остава на заден план и присъствието му винаги подлежи на някакво предоговаряне, това само по себе си изпраща послание. И то е директно и ясно.
Посланието, което стои зад всичко това
Това е трудната част. И го казвам с много разбиране, защото прекрасно знам колко много неща се опитваме да съчетаем като родители. Но смятам, че е важно да го кажем и да не го премълчаваме. Та дори и на малко по-висок глас, за да се чуе ясно от всички.
Не можем непрекъснато да се отнасяме към езика, който искаме да предадем на децата си като към нещо допълнително, от което спокойно можем да се откажем, според обстоятелствата, и после да се учудваме и дори ядосваме, когато децата ни започнат да се отнасят към него по същия начин. Не можем да казваме: Искам детето ми да говори български., а в същото време постоянно да му показваме, че българският е нещо, с което се занимаваме, ако остане време или ако не се появи нещо по-важно. А начинът, по който говорим за неделното училище, за домашните и изискванията към децата, е много съществена част от пейзажа. Всъщност тук се получава един парадокс, защото ние сами сме избрали да ги запишем там, но след това сякаш сами се освобождаваме от всякаква отговорност. Или пък това, че те ходят на неделно училище само по себе си ни освобождава от отговорност? Или просто ги изпращаме там, за да отбием номера? Това са въпроси, на които всеки трябва сам да си отговори, но имайки предвид, че децата чуват дори и въртенето на очи. Какво мислите, че научават от всичко това?
Какво можем да направим вместо това?
Противно на широко разпространеното схващане, предаването на един език на следващото поколение не се случва „просто така“, някак от само себе си, между другото или някак си на късмет, докато ние сме заети с други неща. Преки пътища или бързи решения няма. Това, което наистина има значение обаче, е постоянството - да продължаме да полагаме усилия и отделяме време за езика отново и отново, особено в моменти, когато не ни е удобно. Но това не означава, че трябва да правим всичко по всяко време. Означава съзнателно да изберем няколко неща, на които държим, и да се придържаме към тях. А когато има мъничко допълнително време, да надграждаме. Ето и някои идеи от мен:
Определете няколко неща, с които да не правите компромиси. Решете какво бихте могли да запазите дори през най-натоварените седмици. Това може да бъдат една или две книжки, посещаването на неделното училище и петнадесет минути за домашна работа. Или пък да направите уговорка, че няма да се пуска телевизията в неделя сутрин докато не прегледаме какво домашно е останало.
Проявявайте интерес, дори когато не можете да помогнете. Питайте какво са правили в час. Разгледайте учебника заедно. Нека детето Ви научи на нещо или сподели друго, което то е научило в час.
Направете пауза, вместо да омаловажавате усилието. Когато домашното се превърне в битка, Хайде да спрем и да опитаме отново по-късно. показва, че упражнението продължава да е важно, просто е на пауза. Както и да е, напиши там нещо. изпраща съвсем различно послание.
Внимавайте как говорите за езика. Оплакванията от часовете, домашните или „това неделно училище“ не остават незабелязани, дори когато са казани мимоходом. (Помните ли? Децата чуват дори и когато „само“ въртим очи!).
Говорете с уважение за учителите. Те вършат страшно, ама страшно много работа с много ограничено време и натоварени графици. Децата забелязват дали се отнасяме към тях като към партньори в общото усилие.
Дайте живот на езика извън класната стая. Книги, музика, филми, видеоразговори с близките и разговори на този език навсякъде, без да снишавате глас.
Предаването на един език на следващото поколение не се случва „просто така“, някак от само себе си, между другото или някак си на късмет, докато ние сме заети с други неща. Преки пътища или бързи решения няма.
Знаете ли какво? Те всъщност са ни чували през цялото време!
Винаги обичам да завършвам с нещо положително. И този път ще го направя, но първо една неудобна истина. Ако след години децата ни престанат да ни отговарят на български, трябва да сме готови и отворени да се замислим и за посланията, които са получавали през цялото това време. Звучи сурово, нали? Ами може би, защото е така. Те са ни чували през цялото време. И не само какво им казвахме за езика, а и как се отнасяхме към него.
Добрата новина е, че същото важи и в обратната посока. Всеки малък, но последователен знак, че този език заслужава нашето време и усилия, също носи послание. И децата го чуват също толкова ясно.
Източници:
Bourdieu, P. (1977). The economics of linguistic exchanges. Social Science Information, 16(6), 645 - 668.

